Аз съм куче пазач. Името ми е Смрък. Сега живея с господаря си край Лондон. Много обичам Сохо през нощта, с ароматните му мъгли и тъмни улици. Тогава е тихо и ние си правим дълги разходки. Джак е прокълнат от много отдавна и трябва да върши повечето от работата си нощем, за да не позволи да се случат по-лошите неща. Докато той се занимава с това, аз наблюдавам. Ако някой дойде — вия.
Ние сме пазачи на няколко проклятия и работата ни е много важна . . . . .
Снощи се разхождахме. Сдобихме се с корен от мандрагора от едно далечно поле, сцена на убийство, извършено от някой друг. Господарят ми го уви в коприна и веднага се върна на работното си място.
Чух го да бъбри добронамерено с Нещото от Кръга. 
Списъкът със съставките на Джак е много дълъг и всичко трябва да се прави както трябва и точно навреме. 

Дойде котката Грималкин — безшумно, по котешки — и надникна през прозореца. Обикновено нямам нищо против котките. Искам да кажа, че са ми безразлични. Само че Грималкин принадлежи на Лудата Джил, която живее от другата страна на хълма, по посока към града, и разбира се, шпионира в полза на господарката си. Изръмжах, за да й покажа, че е забелязана.
— Рано забелязваш, Смрък — изсъска тя.
— Рано шпионираш, Гри — отвърнах аз.
— Всеки със задачите си.
— Така е.
— Значи се започна.
— Започна се.
— Върви ли добре?
— Дотук. А как е при теб?
— Също. Предполагам, че е най-лесно да попиташ по този начин, засега.
— … Но котките са потайни — добавих.
Тя тръсна глава, вдигна лапа и започна да я разглежда.
— В спотайването има някои удоволствия.
— За котките — отбелязах.
— И някои неща се научават.
— Например? . . . . .

Откъсите са от прекрасното фентъзи на Роджър Зелазни "Една нощ през самотния октомври".