Части от разговора на д-р Николай Михайлов с Иво Беров (януари 2007г.)
Целият текст можете да прочетете в архива на в-к Седем бр.194 стр.7

....
 -  Ако съвсем условно приемем, че българският народ, тоест повечето българи, са една и съща личност, как би могла тази личност да се опише и определи от психиатрична гледна точка? Има ли признаци за някаква болезненост…
Най-болезнена от всички характеристики на масовия българин ми се струват неговата нормалност, оцеляващото му благоразумие. Каква нормалност има в унилия жизнен стереотип, в сприхавия повседневен ритъм и в избирателното невнимание към „единствено нужното”? Каква нормалност има в характера на българската грижа? Българинът живее със съкратено въображение и без религиозна вяра, пуст откъм мирогледни вълнения. Имаме чалга, но нямаме стил, ако не приемем, че тя е „стилът”. Чалгата е нашата масова  нормалност, откровената и усладителна посредственост на разиграните талии. Във всичко това има уют на безусловно разпищолване, на нагла „преоценка на ценностите”. Чалгата е потна жизненост, еротичен рев „от низините”.

- Каква част от политическите явления в България могат да бъдат разбрани и тълкувани от психологията и каква част от разума? Какви са особеностите на политическия ни живот от гледна точка на психиатрията?
Апелирането към разума на доминиращия електорат е много наивно занимание, такова е моето твърдо убеждение. Електоратът не изчислява своя вот, а му принадлежи, преди да го помисли. Проблемът е да бъде мобилизиран да си спомни  накъде клони по принадлежност или предразсъдък. Трябва да произведеш някакъв страх, гордост или бунт, да се заявиш суверенно, като глас на страха, като закана за справяне и като достойнство на уплашените. Популистът е агент на това задушевно безчестие, манипулатор на интимни бесове и неосъзнати унижения. Популистката реч е деградирана и по тази причина деградираща, това е кръгова поръчка на лъгани и лъжещи.

Падналото слово е обезценен живот, но много печеливша политика.
....

- Българите сякаш се страхуват, че могат да загубят идентичността си, особеностите си, своеобразията си  след влизането ни в Европа. Кои са тези своеобразия? Наистина ли те са застрашени? Имаме ли своеобразия (особености), които е по-добре да загубим? 
Мисля, че това, което тукашният патос нарича „българщина”, трябва веднага да бъде  изпуснато на земята като урочасано, без всякакво съжаление и обръщане назад. През тази дума протичат варварски енергии, алкохолно самомнение и склонност към воюване със сопи. Българщината е армия от изпотени селяни в навуща, юрната към някоя от целите на националните ни катастрофи, стадо, призовано да участва възторжено в церемонията на собственото си заколение. Какво означава всичко това,  ако не примитивно племенно самомнение, което чака часа на своето най-решително безумие и шанс за някаква кървава оргия. Исихастът патриарх Евтимий не е никаква „българщина”. Яворов също.
....

- Отново за омразата към Костов. Какви са психологическите й основания? 
Преди да стане „враг народен”, Костов стана враг на „елита”, на онаследената от социализма привилегирована каста. Това  уточнение е много важно. Костов беше небрежен към съдбата на посткомунистическия елит в исторически, структурен и, бих казал, в куртоазен смисъл. Очакваха да бъдат приласкани, сложени в скута на държавата, гушнати от лидерите на реформата. Суетното съсловие се преживява като украшение, то е кокетно и  очаква ”дребни жестове”. Свръхзадачата  на прехода, целта на всички негови цели е оцеляването тъкмо на този елит, неговата благоприятна и спасителна метаморфоза. Огромен масив от разглезени колаборационисти, аристокрация от исторически лузъри трябваше да бъде „преучредяван”, настаняван, привилегирован и ласкан. Ласкан, защото престижът на тези хора е „национална ценност”, а удовлетворяването на техните нарцистични нужди „държавническа грижа”. Този елит е, ако ме питате мен,  проклятието на България. Не ДПС. Този придворно разглезен, метафизически некадърен, живковистки елит е нашата тънка тирания, възцарената ни политическа перверзия. Номенклатурата и нейните семейства, патриотите от КДС, „талантите” и придворната бохема и накрая,  разбира се - мускулната тяга на режима, спортното начало, мутрите. Всички задкулисни подреждания, фалшификации, тротоарни просвания и по-стилизирани насилия извират от тази среда и са спрегнати с интересите на този елит. Първанов е едно към едно пиколо на първенците, техен обслужващ персонал. Връчването на орден “Стара планина” е държавнически акт,  деградиран до сервилен кланово-корпоративен жест, до коленопреклонен ритуал по въвеждане в архонтско достойнство. Това, което наричаме олигархия, е власт на българските „неизбежни”. ”Елитът” е  антропологическо условие на съвременна България, това обстоятелство не подлежи на корекция. Идеята за ротация на стария елит се оказа инфантилен блян, чиста утопия. Ако това бъде ясно, останалото е  дедукция. До всички омрази без изключение.

- Би ли могъл Костов по понякакъв начин да промени отношението към себе си. Как? 
Това е въпрос за разграждането на един негативен мит, за пътищата на разомагьосването и то се подразбира - за характера на човека, който по думите на Хераклит Ефески е негова съдба. Костов е политически рационалист, той няма популистка дарба. Типът му е взискателен и предполага по-сурово разбиране за политиката. Сега са на мода сладкодумните демагози.

- .....Защо се случва така, че случки и явления от областта на психиатрията толкова лесно се прехвърлят в политиката? 
... В политиката компроматът е царица на доказателствата, досущ като самопризнанието в сталинската юриспруденция. Убий врага с мълва. Посей съмнение,  жъни електорат.
... Електоралното самоопределение не се базира на истини, а на привидности и слухове. ... Ако всички вярват в една обикновена публична лъжа, то това означава,че тази лъжа е еволюирала до степен на политическа истина. Суверенът решава въпроса за доброто и злото, за истината и лъжата. 
Ноктите на демокрацията не са безобидна метафора.

- Кои сегашни политически и обществени явления бихте определили като патологични, болезнени?
Награждаването на Богомил Райнов, изложбата на Васил Божков и встъпителната реч на Георги Първанов. Над всичко е преизобилният чар на кмета, немирясващата му огриженост за публичното благо. Наградата и изложбата са арогантни събития, Първанов и Борисов - бездънно плитки, разточително банални. На този фон резките жестове, абнормната патетика имат по-голямо сходство с идеята за здраве от така наречената средностатистическа нормалност. Човекът доказва своята нормалност в ненормални обстоятелства, като реагира ненормално. Този парадокс е верен и върху него си заслужава да се мисли.
...
- Има такъв израз от Евангелието на Матея: “Много мога да ви кажа, но не можете да го понесете сега “. Има ли неща, които обществото не би понесло, ако му ги кажете? Има ли неща, които не трябва да бъдат казвани на хората, за да се запази психическото им здраве?
Никой не бива да бъде изнасилван с истина, истината не е терористичен инструмент. Добавям, че гневната реч е предназначена за приятелите и за фарисеите. Само те я заслужават.  

- Оправдан и смислен ли е постоянният и едва ли не задължителен стремеж към положителни чувства? Има ли смисъл от чувства като гняв, възмущение, погнуса, тъга, печал?
Не е смислен този стремеж, Иво. Стремежът към положителни  чувства е  сам по себе си болезнено чувство. Втренчването в идеята за щастие е път към меланхолията. Щастието не е цел, а последица. Смисълът дарява мир. Животът ни е пълнота на  всички вълнения, равнодушието е съкратен живот, бездарно състояние. Християнинът е възмутен човек, Божий недоволник. Тъгата е плач за руините на живота, за несбъднатите ни надежди. Какво сме без болката, без бурните дефиниции на гнева?
...

Последния абзац си го копирах(без първото изречение), защото е изключително верен, според мен. И предполага към много размисъл, но на прима виста предлага да сме хора, а не субекти - наблюдаващи, размишляващи, анализиращи...
Хора със своите радости и скърби и без надменното ни "разбиране на нещата".
Много ми харесва "дефинирането" на равнодушието, но в момента се опитвам да разбера следващото изречение за "Християнинът е ..." Любопитно ми е, щото нали пък точно тая религия ни "учи", че блажени са низшите духом (т. е. непознаващите, ерго - равнодушните) и че "...Знанието носи печал". Или говорим за различни видове знание?!

но не се уморих много докато правех copy - paste :)
Д-р Михайлов има своеобразен и запомнящ се стил, а и Иво Борев е водил интелигентно разговора. Струва си да бъде прочетено цялото интервю...

Библията и Евангелията изискват повече време за осмисляне. Случайно извадени цитати ни подвеждат, ако започнем да ги тълкуваме буквално.
Като: "блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно." - от Евангелието на Матея (глава 5, 3-12)
Ако не се прочетат следващите изречения, можем да останем с впечатление, че Иисус Христос е търсел последователи само сред несретниците...
Смисълът е, че царството небесно е възможно за всеки вярващ човек, живял праведно.

"Християнинът е възмутен човек, Божий недоволник." - не мога да знам какво точно е искал да каже д-р Михайлов? Може би нищо, но според мен казва, че християнинът е човек с активно отношение към света!
Спирам дотук, не съм богослов...